ГОЛЯМА НАГРАДА 2020 г.
Калоян Христов, 22 г. – гр. Габрово
***
морето я гали с разпенени вълни,
а пясъците я обсипват със скрити желания,
само старият кей – разбит и самотен,
чака в солената тъмнина,
скърца с изгнилите си дъски
и се надява
тя все пак някога да мине по него
ОТЛОМКА
Под руините ще намери песъчинка,
ще я потъркаля между пръстите си,
ще я раздвижи,
ще я затопли,
ще я превърне в дюна,
ще я превърне в бриз,
в море, вълна, залив,
ще прегърне тази песъчинка
и ще я превърне в
лято.
МОРСКО
плитки стъпки
горещият пясък
чака своята хладна вълна
ИЛИНДЕН
Морето всяка година
взема своето,
за да даде на някои
незабравими пейзажи,
а на други безбрежно очакване.
Бризът е щастлив,
чайките – замечтани по пясъка.
Само вълните знаят какво има
на дъното.
Те тихо носят към брега тъгата си,
а вечер зловещо я прибират завинаги.
РАЗХОДКА
Сега по брега се разхождаме двамата.
Аз и самотата.
Бера ѝ цветя,
тя ме ухажва и запява нейната нежна
песен.
Щурците я подкрепят,
залязващото слънце също,
дори вятърът, който се блъска
в лицето ми, е на нейна страна.
Тя пее своята песен все по-тихо,
тя шепне в ухото ми и ме целува,
тя ме докосва нежно,
а аз я ненавиждам,
искам да я бутна от скалите.
Но кой ще остане до мен тогава?
Първа награда, 2020 г.
Александър Арнаудов, 22 г. – гр. София
потъвам и се давя
водата не съществува
така Бог откри тъмнината
гледам как времето си отива
далеч от света
и нощта ни изяжда
вътре в нас
зимата е уморена
като смъртта в очите ми
момчето което събори времето
Уморих се от сенките на моето племе
и го напуснах.
Томаж Шаламун
годините са белег
издълбан по нас и небето
времето е наклонност
предавана по наследство
ставаш дъно
и разбираш посоката на света
докато се раждаме
омразата на предците ни
отглежда смъртта
като дете
очите разкъсват светлината
и всичко което бяхме
смъртта е наркотик
от уличната лампа
светлината си пробиваше път
и пълзеше в пустошта
младостта остана сянка
отива си когато ѝ подавам ръка
за да заеме моето място
сменям кожата си
бавно и болезнено
тялото ми става обвивка
на света
за да се събудим от другата страна
на човека
тъмнината се ражда в крилата на птиците
думите са сянка
пълзяща по земята
от раните излизат облаци
дланта ми се слива с морето
всичко забравено остава да живее в мен
вечността е безпощадна
а смъртта е нашето отражение
на брега в който потъвам
равноденствие
потъвам в сянката си
на брега който не съществува
и всяка неделя живите изплуват
над водата
вятърът ни прегръща посмъртно
и езикът ти става променлива форма на глас
който ме води още по-нататък
разделяме си света
дъното е общия ни гроб
Втора награда, 2020 г.
Светислав Тодоров, 17 г. – гр. София
ДОРИ МОРЕТО ДА ОБЪРНЕ ГРЪБ
Накуп аз призори не бях събрал
все още звездните карфици,
когато хвърли своя свилен шал
луната в моите зеници
и после се наля с кайсиев дъх
и скъса златния си корен.
Изтече изгревът, ранен до кръв,
над къщи, улици и хора.
Вълната с тъмносиния си плащ,
загърна пясъка изтръпнал,
Познах по пустия и мокър плаж –
от мен че някой си е тръгнал
Настръхнал бризът в миг се разпиля
във стон и шепот на ракита
А ти когато с прилива се сля,
за сбогом нищо не попита.
Душата ми е мида с пукнат ръб,
загубила безценен бисер.
Дори морето ми обърна гръб,
по свечеряване върни се!
МОРЕ Е
Море е – може да разкаже
как голата луна се къпе
след залез в звездните миражи,
където смъртен не е стъпял.
Като дете е непослушно,
не става в кърпа да го вържеш.
И топъл – като ласка южна
е бризът в неговата къща.
А тронът му – от сноп ракита,
понякога е неудобен,
но двеста притчи до насита
ще ти нарежда многословен.
Душа е – на делфин и птица,
които тайната му знаят –
как песъчинката във бисер
успява кротко да извае.
Ще се разсърди, ако плачеш,
порежеш ли се върху мида.
Задълго ще намрази здрача,
със който трябва да си идеш.
Трета награда, 2020 г.
Антония Филипова, 24 г. – гр. София
ПРОКЪЛНАТА С НЕЩАСТИЕ
Морето развързва възлите на тайната
и целува протритите ми китки.
Спотаената любов не може да обича.
Гняв по набръчканото морско лице –
счупено отражение.
Всичко е наобратно под вълните.
Делфините отплуват с мъката и забравям,
а морето ме проклина да стоя далеч от него.
***
КРАСИВА СИ
Когато от устните ти
политат думи – ноти,
облечени в черно.
Напевно се усмихва залезът
с твоите трапчинки.
Красива си, когато
недоизричаш мисълта си.
Търсиш хвърчащи точности,
претърсваш вселени,
прашни спомени
и откраднати недели.
А думите се крият,
кацат на рамото ми
и гнездят в най-тъмните кътчета
от мислите ми.
Няма да ги откриеш.
Не ще доизречеш мисълта ми,
докато не ме призове
Морският господар там,
където думите са глухи.
***
БУРГАС
Спомени за топли нощи,
за лепкав вятър и комари,
за заведения – светулки по брега,
за лунната пътека, удавена във прилива.
Спомени за солена цаца и студена бира,
за сънливи вечери и смях,
заглъхващ в тъмните алеи,
за аромата на липи
в магията на летния Бургас,
който ме изпраща до вратата
и за лека нощ
открадва моите копнежи
и една целувка.
***
ЩАСТЛИВИТЕ СЪЛЗИ СА УДАВЕНИ В МОРЕТО
Маската на щастието се пропуква,
когато нощта е най-тиха.
Балдахинът си играе с голотата на моя страх.
Малките часове изтезават мислите,
стържат по циферблата на часовника
и връщат стрелките назад.
Сънят дави русалките,
а косите им – стоманени въжета,
ги теглят към дълбините.
Зениците им са слепи.
Плъзгат се по остриетата на тъмнината.
Натрошени миди се забиват в спомените им.
А можеше да е любов
в забравен свят,
отпреди да им пораснат опашки.
***
ЛИПСА
В миговете на скръб
морето оплаква загиналите.
Потапяме се в дълбините му
и товарът спира да тежи на раменете.
Ако стоим дълго под водата,
ще ни завлече в дома на русалките.
Ще бъдем пясък и водорасли,
а душите ни ще блещукат в нощта –
бели и черни перли.
Ако изплуваме преди януарският студ
да вкочани солените кости на морето,
болката ще е безумна,
толкова, че ще ни остави живи
и морските чудовища ще пощадят лекомислието ни.
***
Награда на ИК „Хермес“
Ивана Корентова, 16 г. – гр. Бургас
ВЛЮБЕНА В МОРЕТО
Морето – моята първа любов –
крехка, наивна, чиста по детски.
Пясъци – гальовна коприна,
вода кристална, лазурносиня.
По изгрев морето отваря очи.
Слънце го гали с топли лъчи,
дарява с любов, рисува мечти,
посипва вълните със златни искри!
По пладне – ту е ведро, усмихнато, ярко,
ту с облаци, притулили слънцето жарко!
Вълни кокетни с очи зелени
Гонят вятъра в бели премени.
По залез, ех, този залез!
Прелива във всички възможни боички!
Радва сърцата на всички!
Жадно попива морето
всички цветове на небето!
Идва нощта теменужено–ефирна,
покрива морето със свилен воал.
Рибари пеят песен неспирна
под луната – нежно сияещ опал.