Първа награда, 2020 г.
Микаела Берчева, 21 г. – гр. Мизия
ПОСВЕЩЕНИЕ
Най-синьото вълшебство на Бургас
са сенките, прогонили съня си.
Сред тях намирам своята и аз
и гоня я, тъй както радостта си.
П. Дубарова
1975
Толкова често бях чувал този рефрен в песните на Даня, че го усещах по-естествен и от дишането. Понякога звучеше жизнерадостно и ведро, друг път навяваше тъга по нещо отдавна изгубено, но живо. Макар и далечно. За нея и за песента и могат да се изговорят повече думи, отколкото са капките в морето, а тишината, която остава след всичко, е по-тайнствена от всеки отлив.
Срещнах я в една тиха лятна вечер през късния юни, от далеч я познах и се надявах да остане поне до началото на есента. Беше красива, движеше се уверено, а появата й вещаеше буря. От онези невъзможните, в които нямаш нито време, нито възможност да разтвориш чадъра си, да се скриеш на завет или да потърсиш с поглед къде свършват черните облаци. Видях я, не след дълго чух и нейната песен. Двете приближаваха, а аз не помръдвах, стоях зареян в безкрая, чудейки се колко би продължила дадена вечност. Нашата вечност.
Даня скъсяваше разстоянието по между ни, облечена в синьо, под звуците на „Най-синьото вълшебство“ и преди да отговоря на своя въпрос, тя се оказа на една ръка разстояние. Все така неуловима, тайнствена и смела. Беше млада, но знаеше повече от всеки мъдрец, изглеждаше слаба, но носеше сила за двама ни, не очакваше нищо, защото всичко, сякаш, живееше в нея самата.
Не знам колко дълго остана. Но, без съмнение, помня онова, на което ме научи. Показа ми, че всичко има поне още едно лице, което не виждам, че вдъхновението е като лятна буря, идва изведнъж, променя всичко и си тръгва неусетно. Че краят и началото са относителни понятия, а всеки страх е порив в зародиш. Накара ме да търся свободата товсеки ден, да изнамеря свое собствено безвремие и да създам причина да ме помнят.
Ако сега се питате кога и как изчезна Даня, то значи заедно ще търсим отговор в сегашно време. Макар по-важното да е, че чух гласа й, че обикнах силуета й и, че до днес сънувам песента й. Дори, от отчаяние, помолих нощните сирени да я пеят. Заслушан в тях, си спомних пак онази юнска вечер и разбрах, че няма вечности, а само мигове. Те рисуват красиво, но тъжно отминали дни върху мен, върху Морския бряг, и чакат да бъдат изтрити от някоя синя вълна. От някое синьо вълшебство. От някоя Даня.
Макар да знаят, че тя е само една. Разбита, изчезнала, но по-осезаема, по-истинска от всичко, което има шанса да остане.
Второ място, 2020 г.
Радостина Гущерова, 21 г. – гр. Петрич
ЗАВРЪЩАНЕ
Ранното слънце гали лицето ми и топлия полъх на вятъра подсказва, че лятото наближава. Наблюдавам съседите си от градината, които, усетили това, което и аз, вирят любопитните си носове през оградите, опитвайки се да надушат какво ново ще направят хората около тях. Нали все пак трябва да знаят какво да правят и те с живота си. Някои ще отидят на море. Други на село- в схупените къщурки със зелени градини, запазили цветовете си и целостта си единствено благодарение на вече остарели родители. Старци, които са извървели живота си и се чувстват вече ненужни, но сърцата им са обвити с надежда, че през предстоящите почивни дни децата им ще се върнат при тях. Ще засадят онези рози, за които толкова време обещават, нищо че времето за това отдавна е отминало. В прохладните вечери ще се наслаждават на танците на светулки, изпратени от звездите като техни помощници. Щурците ще реят своите песни една след друга. Като нестихващ концерт. Единствено смеха на две поколения ще се слива с него, за да заличи самотата на изминала вечност. Старците ще се почувстват отново живи. Ще изпият виното от лозята, чиито корени датират от раждането на децата им. Онези топли дни, изпълнени с щастие и мечти. И тези дни ще бъдат също топли.
Аз ли?! – виждам носа на съседа, проврял се между храстите. Сякаш ме пита “Ами ти? Ти какво ще правиш?“ Любопитството на този дангалак с клепнали уши застигна и мен. Махам му небрежно с ръка „Нямам планове. Не ми досаждай. Не виждаш ли – тук ми е добре“. Отпивам от кафето си и протягам крака върху тревата на градината, за да докажа достоверността на думите си. Засегнат или по-скоро отегчен от мен, той продължи надолу по улицата в търсене на новите си жертви, а аз опитах да се отдам отново на своето нищоправене. Нямам родители, при които да отида на село, нито намерение да виждам морето . Вече петнадесет години не искам да си спомням за него. Няма да го направя и сега. Взимам книгата, поставена на масата пред мен. Не знам коя е, но има ли значение? Просто трябва да отвлека мислите си.
Мамо, мамооооо….
Непрочела още и двадесет страници и вече съм прекъсната от нов досадник. Този път обаче има прекрасни сини очички, в които побира целия ми свят. Оставям книгата в очакване на дъщеря ми Марина да се появи от някой ъгъл. Слабичко, деветгодишно момиченце. Непокорно и изпълнено с жизненост идва да ме вземе за заложник на игрите си.
Мамо, маминко – започна въодушевена тя с рошавата си сламеноруса коса. – Моника и родителите й ще ходят в Несебър следващия месец. Поканиха и нас. Нали ще отидем и ние? Нали?
Малкото й личице сияе, а погледът й е едновременно настойчив и умоляващ. Бих дала всичко, което поиска. С удоволствие бих се облякла като една от принцесите от приказките й, с онези странни шапки и бели ръкавици, без които пиенето на чай би било престъпление. Бих сложила ролери, дори бих се катерила с нея по дърветата, което тя непрекъснато прави, въпреки че й се карам. Но това?! Как бих могла. Спокойствието, съпровождало ме сутринта се изпари напълно,навярно отишло при съседите в помощ на важните им проучвания. На негово място се появи тревога. Не, не и не! Не мога.
Защо не отидем на планина, миличка? Ще бъде прекрасно. Ще останем колкото поискаш. Ще си наемем някоя хижа…
Но ние всяка година ходим. Аз искам да видя морето, за което всички мои съученици разказват. Искам да видя плажа, да се разхождам, да плувам….. – размечта се тя.
Може би трябвя да й кажа. Вече е голяма. Би трябвало да ме разбере….всичките ми страхове, омраза, тъги. История от преди петнадесет години, която непрекъснато си повтарям, че е забравена, но така и не можах да забравя. А някой може ли да забрави? Трагедия, писана по всички вестници, разказвана от уста на уста…говорена години наред. История за един круизен кораб на влюбените, пътувал толкова време и потънал малко преди крайната си цел. А най-лошото от всичко – отнел живота на родителите ми.
Когато навърших осемнадесет години, родителите ми решиха, че могат да ме оставят сама, спокойни, че вече съм голяма, и да си подарят за годишнината си подаръка, за който цял живот са мечтали – околосветско пътешествие. Денят 15.09.1995г беше последният, в който ги видях. Месец след отпътуването им получих новината, че се разрярила страшна буря и корабът им е потънал. Морето отне мечтите им, всички техни надежди, с яростните си вълни открадна любовта от тях и прие живота им за свой. Те винаги са го обичали. Израстнали са с него. Възхищаваха се на свободата му, на красотата и силата, които притежава. А колко егоистично постъпи то! Колкото и да се опитвах не успях да му простя. Обичта, която родителите ми ме научиха да изпитвам към него, сега ми се струва измамна. Не му вярвам, макар да ми се искаше да можех. Ами ако отнеме и дъщеря ми? На нейната възраст не си представях, че някога ще спра да обичам водите, които ме прегръщат. Аз им шепнех тайни, галех ги, а когато излизах на брега се пенеха. Умоляваха ме да остана още малко. И аз оставах. Потапях малките си ръчички и им се радвах по детски, невинно. А те ме предадоха.
– Няма да отидем, нали – чувам гласа на Марина в далечината. Отнесена в мисли бях забравила, че дъщеря ми чака отговор на въпроса си.
– Не, миличка. Съжалявам. – С мъка в сърцето си виждам насълзените детски очи. Капки на разочарование. За поредна година.
Марина изтича по стълбите нагоре към стаята си, а аз взимам обратно книгата до мен. Все още не знам коя е. Поглеждам заглавието, но мислите ми не са съсредоточени.Какво пък. Няма значение какво е наименованието й. Прелиствам страниците и се опитвам да следя изписаните думи, предназначени да потопят съзнанието ми в себе си.
И аз се оказвам на плаж. Самотен като пустиня – без всякакво наличие на живот. Единствено песъчинки, които гъделичкат стъпалата ми и се отместват под тежестта ми. Оставям първите следи. Някъде пред мен в морето виждам родителите си, небелязани от годините се сливат с хоризонта. Не знам дали е плод на фантазиите ми. Мираж сред маранята. Както се случва в пустините. Но гледката пред мен ми се струва съвсем реална. Майка ми се смее с мелодичен глас,а баща ми я прегръща. Морето танцува около тях, отразяващо лъчите на слънцето,а вълните му създават ореол около човешките фигури. Сякаш да ги предпази от всичко лошо, което може да им се случи. Дарява ги със загрижеността и любовта на най-верен приятел. Нали баща ми ми е разказвал за самотата на морето. Как непрекъснато търси одушник, на който да разкаже тайните си. Верен душеприказчик. Но хората не искат да го чуят. Представят се за обичливи, след което си тръгват, вглъбени в себе си и незаинтересовани от проблемите на морето. Взимат най-хубавото от него и го оставят предадено и по-самотно от всякога. Сега виждам, че то е щастливо с родителите ми, които го обичат, а то отвръща на любовта им, отдава им цялата си преданост. И те са щастливи с него. Доверяват му се и искат и аз да му повярвам. Водите му се поддават колебливо под стъпалата ми, сякаш да ме подканят да му простя. Как да не го напрявя? Мислех, че се е държало егоистично, но виждам, че родителите ми са щастливи. Лицата им, молещи да приема морето обратно в сърцето си, са по-озарени от лъчите на слънцето. И без да се замисля му прощавам. Навеждам се, както когато бях малка, за да го погаля, и пръски заливат цялото ми тяло. Щастливо ме придърпва към себе си – както се прегръщат приятели, невиждали се петнадесет години..
…………………………………………………………………..
– Мамо, виж! Делфин.
Дъщеря ми беше много щастлива, когато се съгласих да отидем в Несебър (нещо повече – нанесохме се да живеем в къщата, в която прекарах детството си). Марина обикна морето веднага, щом го видя и не иска да се раздели с него. Както и аз. Много неща са се променили през тези години. Някои от скалите, на които си играех като малка сега ги нямаше. Съседката ни ми разказа за тях. Когато съм си тръгнала от тук, морето е поискало да ме последва, но скалите му препречили пътя. В гнева си към тях, че го отделят от мен, то създало бури. Настойчивите му води всеки ден искали да преминат отвъд скалите и то успяло. Но времето, което му отнело за това било достатъчно да заличи следите ми отвъд. То се почувствало съкрушено. Сега, когато го прегръщам, усещам колко по-солена е водата му и разбирам колко много сълзи е проляло. Но никога повече не бих му причинила това. Простихме си. Вече съм тук и няма да го оставя. Ще излекувам раните му и с дъщеря ми заедно ще се потопим в тайните му. Като верни душеприказчици.
Трета награда, 2020 г.
Добринка Гочева, 19 г. – гр. Бургас
МОРСКО СИНЯ ЛУНА
Всеки желае приказния и хармоничен морски пейзаж, който да му даде много спокойствие, разбирателство и любов.
Понякога хората искат да се изтръгнат с корените от своя свят и да се люшкат в мечтаното море. Но това не може винаги да стане. Повечето от нас се оттеглят навътре в морето на лодка и съзерцавайки дърбините ловят риба. Това е един опит може би за да се дистанцират от човешкия ред.В нашата лодчица няма място за много хора. В живота ние избираме малко хора, с които да делим лодка и да посрещаме заедно добър улов и зли урагани. Полюшвайки се по течението намираме баланса във взаимоотношенията си, ставаме толерантни и великодушни, даваме мекота и нежност на човека до нас. Търсим баланса на даването и получаването в партньорствата.
Един човек се изолирал на лодка и започнал да медитира. По едно време се ядосал и заудрял с юмруци по лодката, но се осъзнал, че на нея няма никого, който да го ядоса. Оттогава, ако някой го обиди, човекът си казвал „И тази лодка е празна.“
От книгата на Хемингуей „Старецът и Морето“ аз научих, че дори когато стадо акули те заобгради, не бива да се предавщ! И че ако ловиш риба на същото място, като другите, ще хващаш същата риба като тях. Така че бъди непобедим и бъди себе си- въпреки бурното море! Понякога морето е гладко през студената зима и бурно през лятото точно когато искам да плувам. И в живота е така- не може вечно всичко да става така, както го искаме.
От философска гледна точка, ако няма кой да жадува за морската синева, то тогава тя съществува ли? Първо, какъв цвят е морето? Синьо ли мислите? Друг път. Морето изглежда синьо, защото отразява небето. И луната е наричана синя защото е в синията омая на небето и морето. Както и при диамантите. Те не блестят- те отразяват. Ами ако някой ни нагруби? Тогава приемаме ли цвета или качеството, с което са ни нарекли? Никога не си мисли, че не си според другите такъв, какъвто изглеждаш. Да не говорим, че и небето не е синьо… Има и такива невежи, които го вярват.
Срещам такива хора много често. Веднъж пътувах с корабче. Един господин с масивен кръст и вержка на врата си изпуши цигарата и я метна в морето. Какъв е смисълът да носи кръстче и да пали свещички, мислейки се за вярващ, като не му пука за своя и на околните живот. Морски обитатели се задушават от човека, който безхаберно нашества в тяхната територия.
Аз самата имам, по скоро отглеждам рибка в аквариум. Ние, хората, си мислим, че притежаваме всичко- затова обезлесяваме и замърсяваме природата, която завещаваме на децата си, които може би ще я третират по същия начин както са виждали. Трябва всички да се осъзнаем- ние нищо не притежаваме- нито най- малкото цвете. Да рушиш безумно нещо, когато нямаш право , е неморално и нечовешко.
Хората ловят риба. И както правят някои природолюбители- рибари: хванат рибата от морето и се снимат с нея. Защо? Не знам… може би тези снимки са доказателство какъв голям късмет си извадил, чакайки нещо да клъвне. Повечето хора нямат търпението да изчакат или нямат постоянството да мълчат и да бдят над въдиците си . Да не уплашат рибата- не за друго. Сигурна съм, че ако хванеха русалка обаче, ще хукнат уплашени.
В детството ми имаше едно филмче за русалки и всички се преструвахме в игрите си на такива. Сега, когато съм пораснала, все още се надявам, че морските сирени съществуват- голям процент от водите не са изследвани. Но никой не се наема да търси, защото парите отиват при хора, на които не им е грижа за това. Същите хора като споменатите горе.
Всеки от нас живее на своята лодка в морето и се взира в своята синя луна. Болшинството не се носи по течението, а гребат неуморно срещу него. Някои си мислят, че дестинацията ще даде смисъл на техния живот. Да приемем, че дестинацията е стигната. А тогава какво?! Неизбежна е мисълта за пустотата в живота при липсата на дейност, която не ни носи удоволствие.
Точно сега морето ни е много нужно точно сега в тази ситуация, в която сме изолирани и се сблъскаме ежедневно с много противоречиви обстоятелства.
https://www.youtube.com/watch?v=m3hGvwYRjsQ
https://www.youtube.com/watch?v=x7FEnVyTZrc
https://www.youtube.com/watch?v=_Ix8UeclRVw